Napoleon Bonaparte (Unknown date before 1846) by Benjamin Robert Haydon (1786-1846)

Napoleon Bonaparte (Unknown date before 1846) by Benjamin Robert Haydon (1786-1846)

Величието

Мярката за величието, както всяка мярка, има релативна стойност. Не би било това по този начин, в случай че хората имаха отворени очите си за същинското великолепие, което има своите корени в духа на живота, само че защото мярката за него е от дълго време изгубена, ние сме принудени да приемем и да живеем с мярката, която постанова заобикалящата ни реалност. Творецът е основал душата на индивида – най-лъчезарния безценен камък – и го хвърлил в калта, с цел да го познаят ония, които съумеят да отстранен краткотрайната му обвивка. Който успее да умие в ручеите на живота тая тиня, той ще зърне блясъка на същинското великолепие. Иначе, всичко ще бъде тиня и пустош – тая тиня и тая пустота, в която хората живеят и тровят своите дни и нощи. Както сме слепи за величието и безсмъртната хубост на душата си, по този начин сме слепи и за величието на всичко друго в живота, защото ние постоянно имаме пред очи лъжливите полезности на преходното, а същинското великолепие остава прикрито зад тях.

Често, ние биваме алармирани от величието на някоя наложена персона, към която измамата е работила дълго и настойчиво, с цел да ни я показа такава, каквато тя не е, с цел да подтикне податливата ни към подстрекателство природа, да я приемем надали не за провидение. Вгледайте се в всички исторически столетия и вие ще видите, по какъв начин обособени нации, материци и цялото човечество даже, са ставали жертва на такива лъжливи величия, въздигнати и наложени от множеството, което в никакъв случай не преценява по вътрешна стойност, а единствено по своите страсти. 

Това е толкоз постоянно събитие в историята, че от време на време човек се замисля, дали ориста на някои нации не позволява произволите на мнимите величия да се развият гладко до тогава, до момента в който посредством горчевината, разочарованието те получат своя непосилен урок? Всякога, когато множеството е приемало волята и дейностите на едно лице, като безспорни полезности, всеки път епохата е изпитвала горчиво отчаяние. Захласнати в мнимия сексапил на такова великолепие, хората не помнят безконечните закони на развиването, които са порядък на целия всемир, като ги заменят с някакви смешни и безплодни приумици, повтаряни до безконечност, до отвращение.

Хубаво е, когато можем да ценим, да зачитаме и възхваляваме делата и концепциите на дадена персона. Това демонстрира, че ние имаме любов към индивида, знаем да ценим неговите достижения, само че при тоя пиетет, в никакъв случай не би трябвало да забравяме безконечните истини и всеки път да бъдем смели и да съпоставяме делата на тая персона, с великите закони на духа. Има една мъдрост, която не може да бъде надмината от ничия друга мъдрост. Има една обич, която ни води към безкрайната, безответна обич, с която ние би трябвало да съпоставяме всяко наше действие. Ние не трябва да допуснем ничия персонална воля, упоритост или самолюбие да се трансформира в идол за хиляди и милиони човешки същества, тъй като злополуката, която следва от всяко човешко идолопоклонство, е огромна.

Величието е внушаемост. То се приема безусловно и безрезервно от бликналите страсти на тълпите и се трансформира на кумир. Повърхностното схващане на колектива го приема като анестезия. Безкритичните маси се забавляват с него, устройват си празници, даже възстановяват към живот, както това беше в една Европейска страна, езическия фетиш. Идеите на величието, се трансформират в фанатизъм, жестовете му в неповторима хубост.

Величието може да изрече нелепост, само че зад тая нелепост се търси дълбочината, епохалността и неповторимостта на изреченото. Волята на това великолепие не се подава на рецензия, не се проучва, не се подлага ни на кай-малка преоценка. Тя е безспорна.

В аналите на историята срещаме доста ясни образци за такива персони, които по някакъв непонятен метод сграбчват съдбините на цели нации. Заслепени в блясъка на първата им популярност, хората не дръзват да изрекат нито слово против тях, даже и тогава, когато те вършат очевидно гибелни стъпки. Безброй са образците, когато заслеплението в величието ни демонстрира и най-обикновените действия като дълбокообмислени. Ще бъде ненужно да се дирят те в спомените и аналите на човешкото минало. Ще приведем единствено епохалните пасажи от безсмъртния разказ на Лев Толстой „ Война и мир “, където епохата към 1812 година, както и героите към тая ера, са дадени почтено, независимо, лишени от историческа заинтригуваност, а единствено оцветени с прозрението и поетическо – философската атмосфера, към безсмъртния създател от Ясна поляна.

Толстой споделя следните думи за Наполеона и събитията директно след изоставянето на Москва: „ Помислил би човек, че в тоя поход на французкото бягство, когато французите правеха всичко, което могат, с цел да се погубят: когато ни в едно придвижване на тая навалица, като захванеш от заобикалянето по Калужкия път и до бягството на началниците на армията, нямаше ни най-малкият смисъл – помислил би човек, че в тоя интервал на похода е невероятно към този момент за историците да оставят дейностите на масите на   волята на един човек. Но не! Цели грамади книги са изписали историците за тоя поход и на всички места разказват наредбите на Наполеона и дълбокомислените му проекти – маневрите, които ръководеха войските и гениалните разпореждания на маршалите му.

Отстъпването от Малоярославец тогава, когато му дават път в плодородната страна и когато му е отворен паралелен път, по който отсетне го преследва Кутузов, непотребното оттегляне по опустошен път, ни се изяснява по всякакви дълбокомислени съображения. По също такива дълбокомислени съображения ни се разказва отстъпването от Смоленск на Орша. После ни се разказва неговото мъжество при Красное, дето сякаш се готви да даде борба и самичък я командува, като се разхожда с брезова сопа и споделя: – Стига съм към този момент бил император, в този момент е време да бъда военачалник! – И без да се гледа на това, незабавно след туй бяга по-нататък, като оставя на произвола на ориста разнебитените елементи на армията, които се намират обратно.

После ни разказват величието на душата на маршалите, а изключително на Ней – величието на душата му се състояло в това, че след едно циркулиране ноще из леса, минали Днепър без флагове, без артилерия и достигнали до Орша без девет десети елементи от войската си.

И най-сетне, последното тръгване на великия император от геройската войска ни се показва от историците като нещо велико и гениално. Даже тая последна стъпка на бягство, която на елементарен език се назовава последна степен на измама, и от която учат да се срами всяко дете, и тая постъпка на исторически език се оправдава.

А когато стана към този момент невероятно да се изпъват толкоз еластичните влакна на историческите разсъждения, когато действието е очевидно обратно на това, което цялото човечество назовава положително и дори заслужено, у историците се явява избавителното разбиране на великолепие. Величието като че ли изключва опцията за мярка сред положително и зло. За великия няма неприятно. Няма смут, за който можеш да обвиниш тогова, който е популярен.

– Това е величествено (с'еst grand) – казваха историците и тогава няма към този момент ни положително, ни неприятно, а има „ grand! “ и „ не grand! “ – лошо. Grand по техните понятия е свойствено на някакви особени животни, които те назовават герои. И Наполеон, който бяга вкъщи си в топъл кожух, освен от загиващите приятели, само че (по негово мнение) от хората, които той бе завел там, чувствува que c’est grand и душата му е спокойна.

Има единствено една крачка от величественото до смешното (той вижда нещо величествено у себе си) – казва той. И в продължение на 59 години целият свят повтаря: „ Величествено! Велико! “ Наполеон Велики. 

Има единствено една крачка от величественото до смешното. И никому не иде на мозъка, че признаването на величието, което не може да се мери с мярката на положителното и неприятното, е единствено признание на своята незначителност и неизмерима еснафщина. За нас мярката, която ни е дал Христос за положителното и неприятното няма извънредно нещо. И няма великолепие там, дето няма елементарност, добрина и истина. “

Не е нашата цел да вършим разбор на живота, концепциите, войните и завоеванията на Наполеона. Всеобщо е убеждението, че тоя, който заграби концепциите на великата френска гражданска война, който покори по-голямата част от Европа, нахълта в Африка и се зае да завладее Русия, беше движен, или по-право военният му „ талант “ бе движен от една безкрайна суетност, щестлавие и надутост. Непрекъснато съзерцаващ своето „ великолепие “, влюбен в всеки собствен жест, Наполеон не сподели на нито едно място една чиста от тия детайли постъпка. Той на всички места театралничи, обкръжен с ореола на величието, без нито капка от ония добродетели, който вършат индивида, в действителност, популярен.

Какво е Наполеон? Какво са преди и след него величията на историята? Някакви оръдия на съдбовността, посредством които един международен разсъдък санкционира или награждава човешкия жанр. Величията от историческата сцена подлежат да бъдат сложени на преценка, тъй като във вътрешния бездънен смисъл на науката за индивида и неговия  процес, популярен е единствено оня, който способства за развиването, както на обособения човек, по този начин и на обществата и народите, само че развиване в смисъл на усъвършенствуване. Няма великолепие без обич към индивида, а в постъпките и подбудите на доста исторически величия, тая обич липсва, затова, делата им са звук, стихия в мизерия. Не единствено Наполеон, който инцидентно взехме за образец, е от ония, сметката на които по отношение на народите е доста задължена. Има хиляди като него и тяхната демонстрация е допустима единствено при сляпото доверие, което хората имат към водачите. Катастрофите, които „ величията “ носят на човечеството, произлизат от една страна от това, че една група хора застават зад тия величия, подържат  ги, сигнализират света с тяхната популярност и за да уредят своето материално благоденствие, а въпреки това, че необятните човешки маси не помнят, че в никакъв случай човешкото благополучие, както на обособената персона, по този начин и на множеството, не може да зависи от волята на случайно човешко създание, което не иде в името на любовта към индивида.

Има съществени неотменими истини, които ние не познаваме и по тази причина попадаме в мрежите на друга заблуди. Ако се яви човек – самозван, изникнал като неочакван плевел в човешкото семейство и изяви искания, че е пристигнал да оправи света, тоя човек безусловно носи злополука. Тая злополука е неизбежна, тъй като желанието на един човек, изявено по подобен метод, опонира с главните правила на живота, с хилядолетния опит, съгласно който „ оправянето “ е развой на вътрешно прераждане, работа в съзнанието, а освен външна манифестация, въпреки и тя да бъде извършена в всичките браншове на културния и икономически живот. Стара истина е, че егоизмът, алчността, властолюбието, вмъкнати като микроб в дадена общественост, неизбежно ще разядат нейните устои и ще настъпи раздор. Величията в панорамата на историята, които, с цел да реализиран едно богатство, са превръщали в пустини цели страни и континенти, са все от тоя жанр славолюбци, които си отиват с огромни провинения по отношение на човечеството.

Не единствено в историята на политическия живот имаме такива величия. Те се срещат и в науката, изкуството и всякъде. Като остарели безлистни дънери, останали от дълго време без соковете на живота, стърчат те и пречат ка светлината да допре младите витални фиданки. Те са камъкът на препъването по пътя към избавление на човечеството, сексапил за възходещите поколения и трудности за развиването. Но те постоянно биват преодолявани, тъй като и след най-страшните стихии и съсипии, човешкият дух намира пътища за своя напредък.

Погледнете нашето време. Не бяха ли цели нации в хипнотичната власт на такива величия, които изхабиха цяла ера в пози и в една химерна егоистична навалица да основат нов ред за живота, затривайки всички полезности на човешкия дух, убийци на културата и на човешките очаквания? Човечеството чакаше изтръпвало да чуе най-сетне две думи от това обещавано ново, само че вместо това, получаваше разочарования, гинеше в отломки и гледаше, по какъв начин демонът на отрицанието шествува над материка, който се счита вътрешност на цялата човешка просвета и цивилизация.И ние понесохме следствията от това наше безучастие и вкусихме от плодовете на международната тъга. Ние присъединихме своя зов към безумния плач на беснеещата навалица, която приемаше, аплодираше и възглавяваше най-отживели и най-варварски неща, в управителни правила на живота.

Ние, актуалните и културни хора, съдействувахме за унижението и безчовечното третиране към едни нации, за сметка на други и предвид на персонално благоденствие. Затова ние бяхме засегнати, с цел да познаем нещо от тъгата на тия, за облекчението на които ние нищо не направихме.

В света има една истина, която в никакъв случай не може да бъде подценена, има едно равновесие, което не може да бъде нарушено. По невидими пътища се възвръща международният порядък, като „ долините “ се изпълват с пръстта на „ хълмовете “. Също като водата, която намира свои пътища, с цел да откри едно равнище, по този начин и правдата намира свои пътища, с цел да възвърне своя нарушен закон. И тая истина, придвижена от закона, за който Великият преподавател в вековете Христос споделя, че няма „ внезапна да премине “, иде над света, с цел да приготви пътя на любовта. Тя е по-силна от меч, по-стихийна от огъня, по-упорита от водите. Тя не държи сметка за величията, които ние сме избрали и сложили като идоли в нашия живот. Тя е безспорна и без оглед на преходните полезности, на които се покланяме. Тая истина е по еднакъв метод строга и взискателна. Тя еднообразно санкционира и еднообразно възнаграждава както цезарите, по този начин и сетните сиромаси, тъй като мярката при нея е безспорна, божествена мярка, която мери делата на хората, не по лъжливия външен резултат, а „ в дух и истина “.

Затова потребно е и е умно, в случай че ние можем да гледаме в арената на живота, и да мерим величията, не с релативната мярка на страстите, а с мярката на истината. Мярката да бъде мярка на мъдрост. Величието да бъде демонстрация на милосърдие и любов към индивида. Славата да бъде популярност на проявена обич към близък.

От: „ Слънце след стихия “ (Есета), Георги Томалевски, изд. „ Житно зърно “, 1946 година
Картина: Napoleon Bonaparte (Unknown date before 1846) by Benjamin Robert Haydon (1786-1846); en.m.wikipedia.org